„Чудо е, че въобще съм жив” – историята на Тодор Терзиев

Водно кръщение Тодор Терзиев
Водно кръщение на Тодор Терзиев в църква "Възраждане"

На 4 май Тодор Терзиев взе водно кръщение. В тази връзка, ето историята за пътя му от атеизъм до вяра в Христос. Тя е насърчителна и поучителна.

– Тошко, ще ни разкажеш ли какво се случи с теб?

Чудо е, че въобще съм жив.

Беше нелепа катастрофа. Гръмна ми предната дясна гума. Доста неща не помня от този момент. Помня, че се озовах в канавката. Отвсякъде около мен шуртеше кръв. Главата ми имаше 5-6 фрактури. Рани по ръцете, гърбът ми беше от горе до долу издран целият. Не можех да си движа пръстите на едната ръка, усетих и че двата ми крака са обездвижени. След това помня само качването в линейката, но и от там имам бели петна в паметта. Помня, че в един момент бях в линейката и усещах адски непоносими болки. Медицинската сестра тогава се разплака и започна да ме прегръща. Помолих доктора да ми бие някакво успокоително. Те започнаха да се смеят. По-късно разбрах, че са избухнали в сълзи и смях, понеже са ме очаквали да изпадна в кома (клинична смърт). Забелязали са, че показателите ми падат, сърдечният ритъм намалява. Очаквали са, че всеки момент ще стигна до кома. В този момент, както са падали, показателите  ми изведнъж се възвърнали до нормалните си граници. Това беше първото странно нещо, което се случи.

В болницата в Токуда ме оперираха. Неврохирургът, който ме оперира, два-три дни по-късно дойде и ми каза: „Тошко, аз съм практикуващ неврохирург от дванадесет години. Бил съм във Военномедицинска болница, в „Пирогов”… Случай като твоя виждам за пръв път. Не е счупен гръбнакът, а строшен. Прешленът ти буквално беше на сол. Събирали сме го парче по парче. Вадили сме ти костици от гръбначния мозък. При такава травма костният ти мозък трябваше да бъде размазан и да останеш сигурен инвалид. Нямам лекарско обяснение как при такава фрактура костният ти мозък, който е много фин, е останал цял и невредим. Травмиран е, но не е прекъснат. Има вероятност за по-нататъшно възстановяване.” Докторът доведе студенти и им каза: „Заповядайте, вижте. Такъв случай аз за дванадесет години виждам за пръв път, на вас може да ви е за последен”.

Тогава не виждах нищо странно в това, но след време започнаха да ми се подреждат нещата. Особено сега, когато съм вярващ, ми дойде отговорът на въпроса защо ми се случва всичкото това.

– Защо считаш, че ти се е случило?

– Това не е наказание, а благодат. Да, строшен ми е гръбнакът и съм парализиран, но не съм инвалид. Имам уникалната възможност да се възстановя. Считам, че това е бил начинът да се отърся от глупостите, които правех преди катастрофата и да се насоча към по-благочестив начин на живот. Това е нова надежда – даден ми е шанс да бъда нещо друго. Най-добрият учител в живота е опитът. Взема скъпо, но учи най-добре. Сега знам, че животът е пъстра палитра от цветове, които и най-добрият художник не може да направи.

– Когато те видяхме за пръв път с младежите от църквата, бяхме изненадани, че не изглеждаш обезсърчен. Имаше свежо изражение и завидно чувство за хумор. На какво се дължеше това?

– Честно казано, емоционално бях смазан от самото начало, но когато видях колко бяха съкрушенни родителите и сестра ми, избрах да си сложа усмивка на лицето и да започна да давам кураж на тези, които се вижда, че нямат. Избрах този начин на общуване с абсолютно всеки – най-малкото да изглеждам оптимистично настроен. Винаги е много по-добре да провокираш оптимизъм, отколкото съжаление.

– Когато дойдоха при теб младежите от църквата, как ги възприе?

– П-р Георги Лучев, когото познавам отдавна, ми предложи да дойдат младежи от църквата му, за да не съм сам. Първата ми асоциация беше: „църква… евангелисти… алилуя… побъркани!” Реших, че все пак нищо не губя с едно запознанство.

Дойдоха около десет човека. Очаквах,че ще започнат да ми проповядват. Вместо това, бяха напълно нормални момчета, с каквито съм свикнал да общувам, каквито срещам по улиците и с каквито съм учил – горе-долу мои връстници. Хора като мен. Бяха като моето отражение – нищо странно и различно.  Разбрах, че тези християни явно са различни от онези, които съм си представял. Говорихме си, разменихме си телефонни номера и фейсбуци. Останах с добри впечатления.

– Какво те провокира да започнеш да мислиш за вярата? Първоначално нямаше такива мисли в главата си.

– Никой от младежите не ми говореше за Бог и такива неща. При по-нататъшни идвания един от тях спомена нещо за Бог. Казах му, че изобщо не ме интересува – не че имах нещо против тази религия, но да не ме занимават – че съм атеист! Затова си говорихме за напълно обичайни младежки теми – музика, излизания, гаджета…

В един момент ме поканиха в църквата. Беше седмица преди да си замина. Може би там се провокира любопитството ми. В църквата видях, че не само младежите са напълно нормални. Нямаше възрастова граница, бяха хора, които можех да срещна във всеки един момент на улицата. Напълно нормални – не светци или хора, които живеят в манастири.

Стана ми интересно да разбера защо тези хора са толкова позитивно настроени. Макар и да не ме познават, ме харесват. По принцип не съм човек, когото хората харесват – така си мисля.

Тогава започнах да задавам въпроси към някои от младежите. Водех с тях разговори с часове. Едни от тях бяха вярващи от малки. Друг случай беше Влади – израснал в атеистично семейство с проблемно детство, проблемни юношески години, проблеми с наркотици, със закона… И в един момент лошото момче от квартала учи за богослов! Беше ми интересна тази трансформация. Виждах, че Влади и тези, които бяха израснали в християнски семейства, бяха с равностоен християнски живот.

Задавах много въпроси. За щастие, откривах отговорите. От там ми се провокира вниманието да чета Библията. Още в 9-10 клас съм чел Новия Завет, но чисто механично.

Започнах да търся в интернет неща за религиите, не само за християнството. Търсех разни неща за биоенергии, чакри, ин и ян, Буда, разни други сили, които ти помагат. Изчетох много статии. Исках да намеря нещо повече за смисъла на живота. Най-интересното е, че всички отговори на моите въпроси намирах в Библията. При другите религии си задавах въпрос и намирах отговор, но когато си задавах следващ и по-следващ, оставах без отговор. Реших, че щом едно учение не може да ми даде отговори на въпросите, които си поставям, значи не е нещото, което търся. В един момент вече намирах отговорите единствено и само в Библията. Стигнах до извода, че има Бог – има една сила, която движи нещата. Проумях, че Библията е живо Слово. Която и да било книга, написана от човешка ръка е нещо временно, а Библията, която е писана преди две хиляди години, е  била актуална преди хиляда години и е напълно актуална и в момента. Ситуациите на хората, за които пише, са като днешните. Осъзнах, че макар и Библията да е писана от хора, е била вдъхновена от по-висш интелект.

Върнах се отново през лятото в Стара Загора. Тогава вече постоянно имахме разговори и дискусии с младежите.

Разбирам, че това, че приех водно кръщение е едва първото стъпало. За мен християнството – това да търсиш Бог и да разчиташ на Него, трае през целия ти живот. То е постоянно развитие. Целият ти земен път е опознаване на Бога.

– Как виждаш живота си оттук нататък?

– След като приех Бога, самият ми мироглед се промени. Вече имам нови мечти и градя върху тях. Придържам се и към това с много тренировки и усилия да се изправя отново на крака един ден, с Божия помощ. Ще се старая да имам един по-благочестив, християнски начин на живот.

Интервюто проведе:
Веселин Кисьов,
Младежки ръководител

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *